Тук ще публикуване статията на нашия приятел и колега режисьорът Катерина Борисова. Смятаме, че въпросът е важен, защото днес все по-често ни се налага да изразяваме позиция пред всепроникващото око на камерата, а много от нас „гълтат бастуна“. Самите ние сме заснели стотици интервюта, но когато камерата се обърне към нас – о, о, гипс!… Кате, имаш думата!
Говоренето пред публика или излизането на сцена е преживяване, което психолозите сравняват с това, което изпитваме при смъртна опасност. Адреналинът се покачва, ръцете се потят, гърлото ни стяга, сковаваме се. Същото е с говоренето пред камера. Ти заставаш и цялото внимание е насочено към теб, знаеш, че си наблюдаван и сам започваш да се наблюдаваш. Именно това смущава. Има много техники и съвети дори в интернет относно дишане, визуализация за справяне със сценичната треска. Същите техники могат да помогнат и с увереността пред камера. Тях ще ги прескоча и ще се спра на една от най-ефективните ментални техники, които аз използвам в работата си и, която дава мигновени резултати.
Нека видим, защо заставаме пред камера?
Обикновено имаме информация, която искаме да споделим с другите, нали така? Имаме песен, която искаме да изпеем на другите или урок, който искаме да ги научим. Следователно ние сме там, заради другите, не заради себе си. В момента, в който застанем пред камера и преди да започнем да говорим, е хубаво да си кажем на ум точно това. Ние сме там, защото няма как да не бъдем, носим информация, знание или талант, който чувстваме нужда да споделим, да дадем на другите. С други думи, ние сме там, за да помогнем. Тази позиция на ума в полза на „другия“ измества неговия фокус навън и по този начин отпуска хватката на страха, породен от самонаблюдението. Вече не е важно дали ще се справя и как изглеждам, а какво имам да кажа.
Има и някои особености тук, които изискват единствено практика, не толкова дихателна или ментална нагласа и колкото повече се упражнявате, толкова по-лесно става. Първото нещо е да си си написал домашното добре и да заставаш пред камера подготвен, да знаеш какво искаш да кажеш или направиш, а не да разчиташ, че ще го измислиш сега. Най-честата грешка, особено на екстравертите, на които им се налага да презентират пред камера е, че нямат подготвен текст. Не е нужно да го четат, но е задължително да го обмислят, да набележат важни точки и акценти и да ги проиграят у дома на глас. След което да си засичат време.
Каквото и да имаме да кажем пред камера, то трябва да е кратко. Времето във видеото тече по съвсем различен начин от битовия за възприятията ни и ако презентиращия не е сбит, кратък и ясен, то има риск от първите секунди да доскучее на зрителите. Умението да говориш пред камера е различно от това да си общителен в живота. Нужна е подготовка и практика.
Всичко е игра, няма страшно!
Веднъж, щом сте си направили домашното и знаете какво ще кажете, изрепетирали сте го няколко пъти, така че дори да импровизирате, да се придържате към основната тема, идва момент, в който да застанете пред камера. Преди да го направите, е добре да разгреете и устата с упражнения за артикулация. Най-лесното е да прокарате езика си по всеки зъб няколко пъти; да произнесете високо гласните букви; да изпръхтите няколко пъти с устни. Може да ви се струва смешно, така и трябва, защото всичко е една игра. Вземете ли се твърде на сериозно, ще ви споходи отново сковаването пред камера.
Позицията на тялото също е от изключително значение. Поемете въздух, изпъчете гърдите, издишайте и дайте рамената назад и надолу. Когато говорите и се обръщате към зрителите, гледайте в обектива, защото това е „окото“ на вашата публика, а хората, които излъчват увереност винаги гледат другите в очите.
Как увереността пред камерата може да бъде като терапия и да ни подейства благотворно в реалния живот?
Както вече казах, по-страшно от това да се изправиш пред публика и да говориш, няма. По-силен е може би единствено страхът от смъртта. Следователно колкото по-често заставаме пред камера, толкова по-силни и уверени ставаме. Не вярвам да има човек, който да не се притеснява поне малко, въпросът е да действаш въпреки страха.
Дихателните практики, упражненията за изправена, стройна позиция на тялото, тези за артикулация и изнасяне на гласа, изобщо всичко, което се практикува, за да хормонизират физиката и емоциите и да подготвят човек за уверено и спокойно представяне пред публика или пред камера, работят паралелно за цялостната промяна на личността. Променяш ли поведението си в едно направление, неизбежно променяш изцяло живота си. Важното е да се правят регулярно и постоянно.
Благодарим на Катето за полезното инфо. Тук ще публикуваме едно интервю от нашето портфолио. То е с дерматологът д-р Росица Денчева, основател на клиника REVERSE SOFIA, и е сред любимите ни корпоративни видеа. Защо? Защото д-р Денчева беше много добре подготвена – беше си набелязала опoрни точки, през които да мине като не беше назубрила текста, а си беше оставилa и място за инпровизация. Ние не сме привърженици някой, за дa не изглежда нелепо, да си научи текста наизуст и да го рецитира. Tова е другата крайност. Д-р Денчева бе тръгнала в тази посока, но я спряхме. Взехме й листчето, което искаше да е близо до камерата за да му хрърля по едно око, нещо като аутокю (като при новинарите). Лошото на аутокюто е, че погледа се застопорява в една точка и чака слаедващият ред от текста да излезе. Трябва да си голям майстор за да четеш аутокю и да не личи. Дори при Юксел Кадриев понякога личи въпреки артистичните му похвати.
Това видео интервю ни е любимо заради още неща: естесвеното присъствие на д-р Денчева, умението й да изглежда и звучи искрено при положение, че нещата са предварително набелязани. Все пак най-въздействащо ще изказването ви ако зрителят усети откровение и искреност. Това се чувства.
Гримът, осветлението, композицията на кадъра и не на последно място декорът. При реализирането на корпоративни клипове, колкото е важно кой говори, също толкова е важно и къде се намира човекът. Това влияе на посланието. Декорът, светлината също говорят.
Пламен Николов